Slider

Начало / Archive by category "Slider"

Koя си ти?

Koя си ти?

Започваме
Как се казваш?
Прекрасна ли си?
Complete the form below to see results

Как спасих брака си? – Ричард Пол Еванс

Историята, която ще прочетете, е споделена от писателя Ричард Пол Еванс. Той споделя за трудните моменти в брака си, които за малко не довеждат до развод.

Макар че самият той никога не харесвал идеята. Напрежението между него и съпругата обаче било толкова голямо, а скандалите – толкоз чести, че сякаш нямали друг избор, освен да се разделят. И тогава…

„Преди известно време щерка ми, Джена, ми каза: „Когато бях малка, най-големият ми страх беше, че бихте могли да се разведете. След това, когато станах на 12, а вие се карахте постоянно, започнах да смятам, че това ще е най-добре за всички нас“ След това Джена ме погледна и се усмихна: „Радвам се, че успяхте да оправите нещата между вас“.

С жена ми Кери се карахме от години. Когато гледам назад, не мога да си спомня как започна всичко, но явно характерите ни не си пасваха особено. Колкото повече време минаваше, толкоз по-ясни и болезнени ставаха различията помежду ни. Проблемите ни се задълбочаваха. Напрежението стигна такъв предел, че и за двама ни беше истинско облекчение, когато трябваше да пътувам извън града, за да представя някоя книга. Но когато се връщах, всичко започваше отначало. Скандалите зачестиха толкова, че вече ми беше мъчно да си представя как бихме могли да живеем съвместно, без да се караме. Бяхме на ръба на развода и все по-често започвахме да говорим за това.

Веднъж, по време на едно от пътуванията ми, отново се скарахме жестоко по телефона и Кери ми затвори. Бях сам, гневен и объркан. Бях достигнал предела си. По онова време се обърнах към Бог. Или по-скоро, започнах да говоря на Бог. Не знам дали може да се нарече молитва – когато крещиш на Бог не е точно молба – но каквото и да беше, няма да го забравя. Стоях под душа на хотела и крещях на Бог, че бракът е пълна небивалица и аз отказвам да живея по този начин. Не можех да разбера защо ми се случваше всичко това. Защо трябваше да е толкова трудно с Кери да имаме нормални взаимоотношения. Дълбоко в себе си знаех, че тя е добър човек. И аз бях добър човек. Тогава защо не се получаваше? Защо не се разбирахме? Защо се бях оженил за някой, който беше толкова несходен с мен? По коя причина тя не можеше да се промени?

Накрая, изтощен и обезверен, седнах на пода в банята и заплаках. И от дълбините на моето отчаяние дойде вдъхновението. Не можеш да я промениш, Рик. Можеш да промениш единствено себе си. В този момент започнах да се моля. Ако не мога да променя нея, Боже, нека тогава променя себе си. Молех се до късно през нощта. Молех се и на следващия ден по пътя към дома ни. Молех се, когато тя ми отвори вратата – една студена жена, която се държеше така, сякаш едва се познавахме. Тази нощ легнахме в леглото си, на сантиметри един от друг, но всъщност на километри разстояние. И внезапно отговорът се появи пред мен, вече знаех какво трябваше да направя.

На сутринта, докато още бяхме в леглото, аз се приближих до нея и я попитах:

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

Тя ме погледна гневно.

– Какво?

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

– Не можеш, – отговори тя. – Защо питаш?

– Защото наистина го мисля, – казах аз. – Просто искам да знам какво мога да направя, за да бъде денят ти по-хубав.

Тя ме погледна цинично.

– Искаш да направиш нещо? Отиди и оправи кухнята.

Тя явно очакваше да се вбеся. Вместо това аз кимнах.

– Добре.

Станах и разтребих кухнята.

На следващия ден я попитах същото.

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

Тя присви очи.

– Почисти гаража.

Поех си дълбоко въздух. Бях имал тежък ден и знаех, че нарочно беше поискала това. Изпитах желание да й се развикам. Вместо това обаче казах само:

– Добре.

Станах и следващите два часа почиствах гаража. Кери не беше сигурно какво да си мисли.

Дойде следващата сутрин.

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

– Не можеш. Просто не можеш! Спри да го повтаряш!

– Съжалявам, – казах аз. – Но не мога да спра. Обещах си. Как мога да направя деня ти по-хубав?

– Защо правиш това?

– Защото държа на теб, – казах аз. – И на нашия брак.

На следващата сутрин й зададох същия въпрос. И на по-следващата. И на по-следващата. Тогава, на втората седмица, се случи чудо. Когато я попитах същото, очите на Кери се напълниха със сълзи. Тя се пречупи и заплака. Когато отново можеше да говори, каза:

– Моля те, спри да ме питаш това. Проблемът не е в теб. В мен е. Аз съм тази, с която е трудно да се живее. Не знам как изобщо все още си с мен.

Аз нежно повдигнах брадичката й и тя ме погледна в очите.

– Защото те обичам, – отговорих. – Как мога да направя деня ти по-хубав?

– Аз трябва да те питам това.

– Да, така е, – казах аз. – Но не сега. Сега аз трябва да се променя. Ти трябва да знаеш колко много значиш за мен.

Тя сложи главата си на гърдите ми.

– Съжалявам, че бях толкова зла.

– Обичам те, – казах.

– Обичам те, – отговори тя.

– Как мога да направя деня ти по-хубав?

Тя ме погледна нежно.

– Може ли просто да прекараме малко време заедно?

Усмихнах се.

– Много ще ми е приятно.

През следващия месец продължих да й задавам този въпрос. И нещата наистина се промениха. Скандалите спряха. Тогава Кери започна да ме пита:

– Какво мога да направя за теб? Как мога да бъда по-добра съпруга?

Стените между нас рухнаха. Започнахме да водим смислени разговори за това какво искахме от живота и как можехме да направим другия по-щастлив. Не, не разрешихме всичките си проблеми. Не мога и да кажа, че повече не се скарахме. Но се промени начинът, по който се карахме. Не само, че се случваше много по-рядко, но не и беше така ожесточено, както преди. Преди просто не ни оставаше въздух от викане. Сега просто не искахме да се нараняваме повече…

С Кери днес сме женени повече от 30 години. И аз не само обичам жена си. Харесвам я. Харесва ми да съм с нея. Бързам да бъда с нея. Нуждая се от нея. Много от нашите различия се превърнаха в силни черти на брака ни, а другите… просто се оказаха без значение. Научихме се как да се грижим един за друг и нещо по-важно – научихме се как да поддържаме в себе си желанието да го правим.

Бракът не е лесно нещо. Но същото е и с това да си родител. Да имаш партньор в живота е прекрасен дар. Той ти помага да заобичаш в себе си чертите, които всъщност не са за харесване. Защото всички имаме такива черти, нали?

Осъзнах, че това е въпросът, който трябва да задаваме на любимия си човек: Как мога да направя деня ти по-хубав? Ето това е любовта, в романтичните филми и романи се говори само за привличането, за влюбването и всички си мислим, че после ще „живеем щастливо до края на дните си“. Истинската любов не значи просто да желаеш човека срещу себе си, а да желаеш щастието му. Дори ако понякога трябва да жертваш частица от собственото си щастие. Истинската любов не значи да превърнеш другия в свое копие. Значи да разшириш границите на своята толерантност, грижовност и нежност. Да се опитваш всеки ден да показваш на другия колко много значи за теб. Всичко друго е просто игра на егото…

Любовта изисква грижа. Не я взимайте за даденост.

Любовта изисква грижа. Не я взимайте за даденост.

Тази истори ме счупи. Дори не знам дали е истинска, дали имената в нея са реални, откъде произлиза, кой я е написал.

Но я споделям с вас, защото знам, че е по-актуална от всякога. Свързаността, която имаме в днешни дни, ни позволява лесно да сбъркаме страстта с любовта. Да забравим какво наистина е важно за нас.

Толкова е лесно да се влюбиш днес… но колко е трудно да обичаш?

Прочетете историята и вземете каквото е нужно от нея…

„Когато се прибрах вкъщи онази нощ, докато жена ми сервираше вечерята, аз хванах ръката ѝ и казах, че има нещо, което трябва да ѝ кажа. Тя седна и се нахрани тихо. Отново забелязах болката в очите ѝ.

Изведнъж аз не знаех как да отворя устата си. Но аз трябваше да ѝ кажа какво си мислех. Исках развод. Повдигнах темата спокойно. Тя не изглеждаше да е раздразнена от думите ми, вместо това ме попита тихо: „Защо?“. Избегнах въпроса ѝ. Това я ядоса. Тя започна да хвърля неща и извика към мен: „Ти не си мъж!“. Тази нощ не разговаряхме. Тя плачеше. Знаех, че искаше да разбере какво се е случило с брака ни. Но едва ли можех да дам задоволителен отговор, че е загубила сърцето ми заради Джейн. Вече не я обичах. Аз просто я съжалявах!

С дълбоко чувство на вина изготвих споразумение за развод, в което се посочва, че тя може да задържи нашата къща, автомобил и 30% от акциите на моята компания. Тя погледна към споразумението и след това го разкъса на парчета. Жената, с която бях прекарал десет години от живота си, се бе превърнала в чужд за мен човек. Стана ми жал за погубеното ѝ време, за вложените усилия и енергия, но не можех да се отметна от развода, обичах Джейн толкова много. Най-накрая тя се разплака сърцераздирателно… това беше, което очаквах да видя. За мен нейният плач беше всъщност вид облекчение. Идеята за развода, която ме измъчваше в продължение на няколко седмици, изглеждаше по-ясна и добре обмислена сега.

На следващия ден се върнах у дома много късно и я заварих да пише нещо на масата. Не бях вечерял, но отидох направо да спя и заспах много бързо, защото бях уморен след изпълнения със събития ден, прекаран с Джейн. Когато се събудих, тя все още стоеше на масата и пишеше. Аз просто не се интересувах, така че се обърнах и отново заспах.

На сутринта тя представи нейните условия за развод: не искаше нищо от мен, освен едномесечно предизвестие преди развода. Тя искаше през този месец и двамата да се опитаме да живеем нормален живот до колкото е възможно. Нейните доводи бяха простички: синът ни имаше изпити в рамките на този месец и тя не искаше да го притесняваме с новината за разбития ни брак. Това беше приемливо за мен. Но имаше още нещо. Помоли ме да си спомня сватбения ни ден, в който я бях пренесъл през прага на спалнята ни. Пожела в рамките на този един месец да я нося от спалнята до входната врата всеки ден. Мислех, че полудява. Само за да направя последните ни дни заедно поносими, приех налудничавото искане.

Споделих с Джейн за условията на жена ми за развода. Тя се засмя силно и каза, че е абсурдно. „Без значение какви трикове прилага, тя трябва да приеме този развод“, каза тя презрително.

Със съпругата ми не бяхме имали физически контакт откакто идеята за развода се бе настанила в ума ми. Когато първия ден я носих до вратата, и двамата бяхме доста непохватни. Нашият син вървеше след нас и пляскаше с ръце: „Татко държи мама в обятията си“. Думите му ми причиниха болка. От спалнята в хола, а след това до вратата, аз извървях около десет метра, държейки съпругата ми в обятията си. Тя затвори очи и каза меко: „Не казвай на сина ни за развода.“ Кимнах, чувствайки се още по-разстроен. Оставих я пред вратата и тя отиде да чака автобуса за работа, карах до офиса сам.

На втория ден и за двама ни беше много по-лесно. Тя се облегна върху гърдите ми. Можех да помириша аромата по блузата ѝ. Осъзнах, че не съм се вглеждал внимателно в тази жена от дълго време. Вече не беше млада. Имаше фини бръчки по лицето, а косата сивееше! Нашият брак беше оказал своето влияние върху нея. За миг се зачудих какво ѝ бях причинил. На четвъртия ден, когато я вдигнах, почувствах как интимността се завръщаше. Това е жената, която бе посветила десет години от живота си на мен. На петия и шестия ден усетих, че нашата близост отново нараства. Не казах на Джейн за това. Ставаше все по-лесно да я нося с изтичането на месеца. Може би ежедневните усилия ме правеха по-силен.

Тя си избираше какво да облече една сутрин. Пробва доста дрехи, но не можа да намери подходяща. После въздъхна: „Всичките ми дрехи са станали големи.“ Изведнъж осъзнах, че тя е отслабнала толкова много и това е причината, поради която мога да я нося по-лесно.

Изведнъж нещо ме прободе … тя беше погребала толкова много болка и горчивина в сърцето си. Несъзнателно се протегнах и я докоснах по ръката. В този момент дойде сина ни и каза, че е време да понеса майка му към вратата. За него да вижда баща си да носи майка му се бе превърнало в необходима част от живота му. Жена ми го повика по-близо и го прегърна силно. Обърнах лицето си, защото ме беше страх, че мога да променя решението си в последната минута. След това я понесох в ръцете си, преминах от спалнята през хола към коридора. Нейната ръка беше около врата ми меко и естествено. Държах я плътно прилепнала до тялото си, точно като на нашия сватбен ден. Но нейното драстично отслабване ме натъжаваше. В последния ден, когато я държах в ръцете си, трудно правех всяка следваща стъпка. Синът ни беше отишъл на училище. Държах я здраво и казах: „Не бях забелязал, че в живота ни липсва интимност.“

Карах към офиса …. бързо скочих от колата, без да заключа вратата. Беше ме страх, че всяко забавяне би ме накарало да променя решението си… качих се по стълбите до кабинета ми. Джейн отвори вратата и аз казах: „Съжалявам, Джейн, аз не искам да се разведа с жена си вече.“ Тя ме погледна учудена, а след това ме докосна по челото. „Да нямаш температура?“ Преместих ръката й от челото си. „Съжалявам, Джейн, казах, че няма да се разведа. Семейният ми живот беше скучен, вероятно защото аз не оценявах детайлите в живота ни, а не защото ние с нея сме спрели да се обичаме. Сега си давам сметка, че след като я занесох на ръце в дома ни в деня на сватбата ни, аз трябва да се грижа за нея, докато смъртта ни раздели.“ Джейн сякаш изведнъж се събуди. Удари ми силен шамар, затръшна вратата и избухна в сълзи. Слязох по стълбите и си тръгнах.

От магазина за цветя по пътя поръчах хубав букет за съпругата ми. Продавачката ме попита какво да напише на картичката. Аз се усмихнах и я помолих да напише: „Ще те нося всяка сутрин в ръцете си, докато смъртта ни раздели.“

Тази вечер пристигнах у дома с цветята в ръце и усмивка на лицето ми, тичах нагоре по стълбите… само за да открия жена ми в леглото… мъртва.

Съпругата ми се е борила с рака в продължение на месеци, а аз бях толкова зает с Джейн, че дори не забелязах.

Тя е знаела, че скоро ще умре и е искала да ме спаси от негативната реакция на сина ни, в случай на развод…

Поне в очите на сина ни аз съм любящ съпруг.“

Как да си измагьосаш време?

Как да си измагьосаш време?

Понякога си мисля, че съм луд.

Имам един приятел, който учи медицина и желае да специализира психиатрия. Ходи на стаж в психиатрични отделения от години вече. Чете, учи се, практикува. Напред е с нещата.

И преди няколко седмици ми обясняваше за разликата между психично заболяване и психично разстройство.

И на моменти си мисля – защо си причинявам това? И то периодично? Трябва да е някакво психично разстройство!

Пишейки тези редове, осъзнавам, че тази статия няма да резонира на всеки. Има хора, които са логични, последователни, рационални. И за тях нищо от това, което ще прочетат нататък, няма да има смисъл. Ще си кажат – ами да, той наистина е луд.

Но аз пиша за Вас, другите.

Драги приятели, съратници в борбата с времето – знам какво ви е! Усещам болката ви. И съм тук, за да ви споделя какъв лек намерих аз за себе си. :)

Този блогпост може да се обобщи накратко по следния начин:

Проблемът – нямам време и съм претрупан от работа.

Решението – планирай и приоритизирай.

Да видим сега защо това работи.

Ето го моят редовен (редовен!) сценарий:

Поемам работа. Често по различни проекти. Поемам различни задачи. И за задачите си има крайни срокове. Разбира се, оставям нещата за последния момент. Знаете как е – днес е 19-и, а задачата трябва да е изпълнена до 28-и. И ти сядаш на 27-и, разбиваш се от работа, но я изпълняваш навреме. С какво качество – това е друг въпрос.

В студентските години беше същото – изпитът е на януари. Преди това 4 месеца не ходим на упражнения и лекции, но затова пък сядаме да учим 3 дни преди изпита. Енергийни напитки, газирано, чипс, захар, кафе. Без сън, сънят е загуба на време. И после, някакси, все пак взимаш изпита.

(ако ти си от тези, които започваха да учат за изпит 3 месеца по-рано, моля те, затвори тази статия още сега)

И така, поел съм работата, натрупва се, защото не я извършвам веднага. Идва Денят (на Страшния съд), когато напиращите крайни срокове се сливат в един лек душевен Ад. И прегаряш.

Защо (и КАК да направим така, че) Планирането да работи?

Може и да е малко контраинтиутивно на пръв поглед. Планирането отнеме време, а когато нямаш време, не искаш да отделяш дефицитно време за нещо различно от изпълнението на въпросните действия.

Обаче се оказва, че Планирането не хаби време. Напротив, ПЕСТИ го!

Честна дума, опитвал съм и знам, че работи. Да не говорим, че ти сваля огромен стрес от ума, по-лесно се фокусираш. И винаги имаш време, ако се появи нещо неочаквано.

Тук искам да отбележа два различни подсценария на синдрома „Имам много работа, а време – никакво!“. Важно е да натъртя, че системата на Планиране, която ще ви покажа, работи и в двата подсценария.

Първият такъв е, когато ножът е опрял до кокал, т.е. крайните срокове чукат на вратата. Трудно е, но системата за планиране помага много и тук.

Вторият сценарий е една идея по-благоприятен. Да кажем, че крайните срокове са налице, но все още имаш достатъчно време. Ако използваш системата в този вариант, ще си направиш живота лек и ще ти е много хубаво.

Но, отново подчертавам, системата работи и в двата случая.

Ето я и нея.

1. Започваме с разписването на всичко, което трябва да се случи. Например, ето един мой списък:

– писане по книгата ми – поне 3 страници

– писане на статия за блог

– насрочване на съдържание за Facebook страница

– отговаряне на имейли

– среща за брейнсторминг с Ясар и Пламен

– писане на текст за реклама

Точно така, това е стандартният, презрян от мнозина, обичан от още повече, добър, стар To Do List. На тази стъпка 1, просто нахвърляме задачите за деня, нищо друго.

ВАЖНО!

Моля ви, не съставяйте списък от 19 задачи за деня, освен ако не е хипер-ултра-крайно наложително! Правил съм ги стотици пъти и НИТО ЕДИН ПЪТ не е сработило! Затова и по-рано споменах – ако започнете с прилагането на тази система, преди да е дошъл Денят на Страшния съд, ще ви е много по-леко и продуктивно.

Хората сме си хора – имаме определен капацитет от енергия и воля, който се изтощава с всяко извършено действие. Това не е случайно, съобразяйвайте се с този факт.

2. След което определяме колко време ще ни отнеме всяка задача. Така моят списък от точка 1 вече изглежда така:

– писане по книгата ми – поне 3 страници – 90 мин

– писане и публикуване на статия за блог – 90 мин

– насрочване на съдържание за Facebook страница – 30 мин

– отговаряне на имейли – 60 мин

– среща за брейнсторминг с Ясар и Пламен – 90 мин

– писане на текстове за реклама – 60 мин

Записваме времето в минути, на всеки ред, срещу всяка задача. И продължаваме със…

3. Приоритизираме! Време е да си отговорим на много важните въпроси – Кое е най-важно? Кое е най-спешно? Кое ще причини най-големи вреди, ако не се случи веднага? Кое ще даде най-добри резултати, ако стартира възможно най-рано? И ето как горният списък еволюира в следното:

– писане по книгата ми – поне 3 страници – 90 мин – A1

– писане и публикуване на статия за блог – 90 мин – A1

– насрочване на съдържание за Facebook страница – 30 мин – A2

– отговаряне на имейли – 60 мин – B1

– среща за брейнсторминг с Ясар и Пламен – 90 мин – A2

– писане на текстове за реклама – 60 мин – B1

Имаме система за приоритизирането. Най-важните неща означаваме с буквичката „A“. А най-важните от най-важните – с индекс 1. Задачите със сила на приоритет А1 са най-важните (или най-спешните) и с тях трябва да започнем деня си. Те не просто трябва да бъдат свършени на всяка цена – те трябва да бъдат свършени на всяка цена възможно най-рано!

Всички други задачи, които означим с А – от А2 нататък, все още са задачи, които трябва задължително да бъдат свършено през този ден. Но да кажем, че можем да ги оставим за по-късна част от деня.

Имаме задачи и с индекси B и дори C.

Тези с B, са важни, но няма да стане нищо фатално, ако ги оставим за друг ден, например за утрешния. Разбира се, възможно е задачите, които днес сме означили с B, но не сме успели да изпълним, утре да бъдат с индекс A (защото вече са крайно належащи).

Задачите с индекс C, ако има такива, спокойно можем (дори трябва) да делегираме на друг. Ако сте собственик на бизнес, съветвам по възможност да делегирате всичко освен задачи А, на служителите си. Ако няма на кого да делегирате… намерете начин.

Сега да преподредим списъка, така че най-важните неща да отидат най-рано през деня.

– писане по книгата ми – поне 3 страници – 90 мин – A1

– писане и публикуване на статия за блог – 90 мин – A1

– среща за брейнсторминг с Ясар и Пламен – 90 мин – A2

– насрочване на съдържание за Facebook страница – 30 мин – B1

– отговаряне на имейли – 60 мин – B1

– писане на текстове за реклама – 60 мин – B1

Както виждате, не се промени кой знае какво, защото по навик, вече като си пиша задачите, пиша най-важните най-горе. Накратко – като писател, за мен е от огромна важност да пиша по книгата си. Така че почвам деня с тази задача. Писането на статия за блога е от огромна важност в дългосрочен план, тъй като чрез тези постове, ние даваме стойност и градим връзка с последователите си. Брейнсторминг сесията с Ясар и Пламен е важна, защото там се раждат най-добрите ни и идеи. Останалите действия, с индекс B, също са важни, но не са толкова приоритетни, колкото първите 3.

4. А сега е време да превърнем този хвърчащ във времето лист със задачи в истински график – план за действие! Кога точно ще изпълним задачите си?

8:15 – 9:45 писане по книгата ми – поне 3 страници – 90 мин – A1

10:00 – 11:30 писане и публикуване на статия за блог – 90 мин – A1

12:30 – 14:00 среща за брейнсторминг с Ясар и Пламен – 90 мин – A2

14:10 – 14:40 насрочване на съдържание за Facebook страница – 30 мин – B1

14:50 – 15:50 отговаряне на имейли – 60 мин – B1

16:00 – 17:00 писане на текстове за реклама – 60 мин – B1

Тук е важно да си оставим буферни периоди. Както в случая съм оставил между 5 и 15 минути между някои задачи. Както и 1 час за обяд и докато стигна до мястото на срещата. Не сме машини и не трябва да гледаме на себе си като на такива, защото това ни докарва голяма част от гореспоменатия стрес. А и винаги излизат непредвидени неща, които ни объркват графика малко или много.

Точно заради непредвидените неща, планираме. Както казва Ясар – планираме, не за да се придържаме на 100% към плана, а за да си позволим да го нарушаваме!

Замислете се, какво би се случило, ако нямаме план? Или написваме само списъка с нахвърляните задачи от стъпка 1?

Ами шансовете са, че ще се хванем да правим най-напред най-лесните задачи. Примерно, в моя случай – да отговоря на мейлите и да насроча съдържание за Facebook страницата. И да кажем, че свършвам това до обяд. След което излиза нещо спешно, което обърква целия остатък от деня… А аз не съм свършил най-важното – да пиша!

Стрес. Напрежение. Гадно е.

Друго е като си знаеш, че основната ти работа е свършена още в началото на деня.

Тази система е базирана на 6-стъпковата система за управление на времето на един от най-великите бизнес консултанти, живели някога – Чет Холмс (Chet Holmes).

Важен елемент на тази система е правилото:

„Пипнеш ли веднъж, не пускай.“

Иначе казано, захванем ли се с една задача, не преминаваш на друга, докато не си приключил започнатата. До голяма степен липсата ни на фокус, се дължи на огромната ни свързаност – смартфони, интернет – прекалено лесно е някой да ти наруши заниманието и да те завлече в нещо съвсем странично, което не е толкова важно или приоритетно за нас самите. А какво да говорим, ако работим в офис с колеги около себе си!

Това правило е малко драстично. Но затова и работи, стига да го следвате.

Започнал съм да пиша и ми звъни телефона? Просто не вдигам. Като си приключа задачата, връщам обаждането разбира се. Идеята не е да се държим като задници, а да бъдем продуктивни.

И така, завършваме деня, като преди да си легнем, си преглеждаме какво сме свършили по Графика за изминалия ден, какво е останало за утре и т.н.

И съставяме графика за новия ден, докато още не е настъпил!

Това е много важна стъпка! Не оставяйте съставянето на графика за деня за сутринта. Направете го още предната вечер, за да го „преспите“.

Честно казано, нямам идея как точно това влияе на мозъка от биологична гледна точка, но съм забелязал, че когато планирам от предната вечер, се събуждам с много по-малко стрес и повече решителност и готовност за действие.

Нека затвърдим системата, като направим едно обобщение:

Предната вечер, преди сън:

1. Списък със задачи

2. Колко време ще ми отнеме всяка?

3. Приоритизирам

4. Кога ще я свърша? (превръщаме в график)

Захванеш ли веднъж задачата, не пускай, докато не е готова.

И ще завърша с любим цитат от Питър Тъла (Peter Turla):

„Нямаш време да планираш? А имаш ли време за губене?“

Успех в прилагането на системата!

Петър Катъров

За страховете и ползите от тях

„Не ме е страх от нищо. Само от хлебарки и паяци.“

Чували сте го поне веднъж. Може да замените хлебарките и паяците с нещо различно. Или дори да елиминарате второто изречение.

Но иначе всички имаме поне по един познат или приятел, който не го е страх от нищичко.

Може дори такъв човек да чете тези редове в момента.

Ако ти си такъв… Приемам твоята гледна точка. А сега, опитай да приемеш моята.

Това да разправяш, че нямаш страхове, са пълни измишльотини. Не, това са си откровени лъжи.

Ако нямаш страхове или си болен, или си луд, или си машина (буквално).

Страховете са нещо страшно полезно и функционално и благодарение на тях сме оцелявали хилядолетия наред, още от зората на човешкото пребиваване в пещерите, та дори до днешно време, когато (повечето) хората странят от опасни ръбове и височини и не си пъхат ръцете в огъня (преносно и буквално).

Може би знаете или сте чували за двата водещи мотиватора в човека – страха и любовта.

Всички наши действия, ако ги проследим до самия корен, водят до едно от двете. Или действаме, провокирани от страх да не ни се случи нещо. Или действаме, провокирани от любовта ни към някого/нещо.

Интересното е, че любовта като мотиватор, се е появила на доста по-късен етап от страха. Преди десетки хиляди години, нашите предци са били водени основно от страховете си.

Страх от това да бъдат прокудени от племето и да останат сами. Страх от това да бъдат нападнати, докато спят. Страх от смъртта. Страх, че няма да имат какво да ядат.

Разбира се, това са били напълно рационални страхове. В онази епоха неща, които днес приемаме за даденост и почти не се замисляме за тях като подслон и храна – тогава те са били безценен ресурс, за който трябва да се преборим. И, ако не те прогонят от племето, шансовете ти да оцелееш намалят значително.

Там е работата, че тези страхове, които са ни служили преди хиляди години, все още са „кодирани“ в поведението ни.

Но времената са различни.

И какво излиза? Че поведението ни се води по същите инстикти, които са водели праисторическите хора.

За някои неща същите страхове все още ни служат. Но за други, могат да бъдат прът в спиците на колелото за нас.

Да вземем за пример същия този страх да не останем сами. Той има всевъзможни проявление, например, да се стараем да бъдем като другите, за да не се отличаваме от средата. Да не бъдем странни, необичайни, за да не ни отхвърлят. Тогава това е работило.

Сега, ако използваме същата тази стратегия, губим повече отколкото печелим. Страхът от отхвърляне ни, от евентуалната опасност да останем сами, ни кара да стъпкваме творческата исркица в себе си. Кара ни да избягваме „странностите си“, а не са ли точно те, това което ни прави уникални?

Този страх – да бъдем отхвърлени, да не бъде нарушен нашия статус в „племето“ ни спира да бъдем натурални, да бъдем себе си. Тъжно е.

За щастие, колкото по-осъзнати сме за тези ограничения, интегрирани ни от древни времена, толкова по-способни сме да ги преодоляваме.

От друга страна, страховете могат да ни бъдат и мощен мотиватор към успех, дори и в днешно време.

Да вземе за пример страха от провала. Страхът от провала може да ни накара да се стараем повече и да правим нещата по-добре, по-изпипано.

Не бързайте да отписвате страховете като нещо задължително негативно. Напротив, посрещнете ги, погледнете ги в очите. Опознайте ги, като стари приятели, които не сте виждали от много време.

Само така можете да се превърнете от подвластни на страховете си, в държащи юздите на страховете си и използващи ги в своя полза.

Защо (не) ?

Правя го постоянно:

Казвам ДА, когато отговорът ми трябва да е НЕ.

Бях чел много за силата на думичката НЕ. Че е най-силната дума на света. Че е предпоставка за успеха на велики личности, които се стремя да моделирам.

Идеята е, че думичката НЕ ни дава много ценен Фокус. Колкото повече възможности режем, толкова повече се фокусираме върху едно нещо. И шансовете за успех се увеличават неимоверно.

Но преди да започнем да отхвърляме възможностите, преди да започнем да се фокусираме върху нещо, е най-важната стъпка. Която, по ирония, най-много хора игнорират. И затова се забатачват в блатото на живота, в ничия земя.

Да се чувстваш постоянно зает, ама толкова зает, че да нямаш време да спреш и да си поемеш въздух? Случвало ли ти се е? Не е много приятно.

Та, най-важната стъпка – да се попитаме ЗАЩО искаме да постигнем някаква цел.

ЗАЩО се стремим към тази мечта?

ЗАЩО предприемаме това действие?

Когато имаме ясно ЗАЩО, все едно се сдобиваме с вътрешен компас, който винаги ни насочва в единствената посока, в която да вървим.

Силата на ЗАЩО е огромна – чрез мощно ЗАЩО, можеш да привлечеш съмишленици, които да ти помагат да постигнеш целта си. Можеш да запалиш искрата на вдъхновението у приятели и непознати.

Познато ли ти е името на Самюъл Лангли? Не?

Но си чувал за Уилбър и Оливър Райт. Може да си ги чувал и като братята Райт – виновниците за пръв път човек да се отлепи от земята и да полети в небесата.

Интересен факт – Самюъл Лангли, също като братята Райт, се е стремял към тази цел. Имал е същата визия като тях. Но, за разлика от братята, е имал огромна подкрепа и финансиране от правителството на САЩ, имал е страхотен екип и подкрепа от видни личности като Андрю Карнеги и Александър Греъм Бел.

На защо тогава не той, а именно бедните братя Райт, без никакво финансиране и звезден екип, са успели да постигнат заветна цел първи?

Отговорът – братята Райт са били онези, които са заразили с ентусиазъм екипа си, които са вдъхновили съмишлениците си да работят по великото дело, без да имат никаква финансова подкрепа.

Братята Райт са започнали със ЗАЩО.

И още един много важен момент – не са криели ЗАЩО-то си за себе си. Споделяли са го постоянно.

Хей, не знам за теб, обаче преди известно време осъзнах, че приятелите ми не ме познават. Доста шокиращо, но факт – те не знаеха какво истински ме вдъхновява, кое ми е страст и защо.

Познай кой е виновникът за това? Дали те са виновни, че не са успели да ми прочетат мислите? Или по-скоро аз самият, че не съм говорел пред тях достатъчно за истински важните неща за мен – какво обичам, какво ме вдъхновява, на кого се възхищавам…

Ако все още се чудиш защо четеш тази статия и какъв е смисълът й – МОЛЯ ТЕ, запомни следното:

Не крий страстта си за себе си. Особено пред близките и приятелите си. Споделяй. Споделяй пламенно, с огън в очите.

Моментът, когато говориш на приятелите си за страстта си и внезапно осъзнаваш, че тонът ти е доста висок (абе направо си викаш), лицето ти е поруменяло и всички те гледал зяпнали и попиват всяка твоя дума…

Безценно!

Открий какво искаш.

Открий своето ЗАЩО.

Говори за това и споделяй при всяка удобна възможност (няма как да сбъркаш с това).

И казвай НЕ на всички възможности, които те отклоняват.

Само така имаш някакъв шанс името ти да остане в историята 100 години по-късно.

Само така имаш някакъв шанс да живееш страстта си.

П.П. Ако все още търсиш своето ЗАЩО, ако все още търсиш своята Мисия, запиши се за уебинара „12 ключа за успех – част I“, който Ясар Маркос и Пламен Попов ще водят на 10.01 (вторник). Ще разбереш кои са първите 6 от общо 12 сфери, усъвършенстването на които, ще ти донесе щастие, баланс и удовлетвореност в живота. И ще получиш практически насоки и съвети как да подобриш себе си във всяка от тези сфери.

Запиши се тук: https://app.webinarjam.net/register/16633/2c95560951

Има ли тайна на успеха?

Това е единствената тайна на успеха, която хората не искат да знаят и дори да я чуят, те удобно я забравят! :)

Включи се в университета за Личностно развитие и Предприемачество. Присъедини се към още над 210 студента!

Запиши се на: http://yassarmarkos.com/ulrp

5 лесни, но работещи, стъпки за повече увереност

Гледай видеото по-долу! За твое улеснение, тук съм обобщил Петге стъпки за повече увереност:

1. Фокусирай се върху всекидневните си успехи. Те ще те доведат до постигането на големите цели.

2. Погледни в миналото и разпознай успехите си.

3. Направи си ритуали, които да помогнат денят ти да протече с повече енергия. Създай си ритуали за сутрешна мотивация. Визуализирай. Не оставяй нещата на случайността. Действай, дори когато не се чувстваш, че искаш да го правиш.

4. Огледай се в близките си. Питай ги какво им носиш, защо си ценен за тях.

5. Благодарност. За какво си благодарен? На кои хора си благодарен? Защо си благодарен на себе си? И усети благодарността в себе си. Прави този миниритуал поне веднъж дневно.

Пет (5) лесни, но работещи, стъпки за повече увереност!

Най-големият ти проблем не е самият проблем

Най-големият ти проблем не е самият проблем

„Ще направим най-голямата верига от квартални кафенета. Ще променим разбирането за квартално кафене завинаги.“

Това беше мечтата ми, когато преди две години започнах да събирам инвестиции, за да я осъществя.

Нямах никакви пари, тъкмо се бях възстановил от един фалит и много исках да осъществя тази мечта. Затова реших да я направя с чужда инвестиция. Но кой нормален инвеститор ще даде 12-13 000лв за една гола мечта? Без бизнес план, без реални активи, само стратегия с много пробойни? Никой.

Затова реших да намеря няколко инвеститори, които да си разпределят, както инвестицията, така и „риска“. Слагам риска в кавички, защото едно от условията, които им предлагах бе, че ако бизнесът не просъществува една година на стартирането си, ще им върна парите. Затова подписахме договори за заем със срок, заедно с дружествените договори на фирмата.

Шест месеца след старта първото заведение е пред своя залез, въпреки че успяхме да постигнем годишен договор за доставки на сандвичи и фрешове на стойност 80 000 лв. Не е зле нали? Всъщност точно точно това ни уби.

Това беше краят на една ера за мен, но още не го осъзнавах. Сега вече дължах над 20 000 лв инвестиции + наеми и над 4 000 лв за данъци, живеех в моя приятелка и, когато си мислех, че съм ударил дъното, тъй като още оправям задълженията на последната си фирма, обраха кафенето. Взеха всичко – мебели, машини, чаши, салфетки. Всичко! Използван бе ключ, затова версията беше, че е вътрешен човек. Някак почувствах облекчение, когато видях, че нищо не е останало.

Повече не трябваше да се връщам там.

Развитието на историята беше с изключителна скорост. За няколко седмици получих заплахи. Имаше създадена ФБ група против мен от един от инвеститорите, който на всичкото отгоре реши да ме изнудва преди да направи това. Извика ме на среща и ми постави ултиматум: или му давам процентно участие от проекта „Живот на победител“ с Ясар Маркос, както и дялово участие в проекта „Мандала“, или тръгва срещу мен и ще ми срине репутацията…

Отговорът ми беше „Не“.

В този момент от живота ми се чувствах наистина зле, това беше най-големия ми проблем и бях в безизходица. Много бързо трябваше да възстановя голяма сума пари и да живея в същото време, а нямах все още почти никакви приходи от това, с което се занимавах.

Не знаех, какво да правя. Затова направих първото нещо, за което успях да се сетя – срещи с всички, на които дължах пари, и договаряне на разсрочване или на срока за връщане. Започнаха тези разговори, след което започнах да смятам и да връщам, колкото мога, изтеглих заем, поемах кратки проекти и връщах, по колкото можех, постоянно. Всеки месец, без да спирам.

Няколко месеца по-късно вече усещах, че мога да дишам. Половината от инвеститорите вече бяха изчистени – над 10 000лв за 6 месеца. Продължавах с вноските, докато не дойде края на годината. Остават 10 000лв и сега вече всичко е спокойно, продължавам с вноските, докато не изчистя всичко. И сега мога да ви кажа, като един „виден коуч и ментор“, че ще ви дам стъпките, които ще ви извадят от всяка подобна ситуация.

Няма да го направя, защото няма такива. Но има две неща, които си повтарях и изпълнявах, колкото и трудно да ми беше:

Търпение и Постоянство.

Защото много от нас искат резултатите веднага, особено в такава ситуация, която е много неприятна и носи много болка. Това ни кара едва ли не да действаме веднага и то да действаме на едро, защото вярваме, че ни трябва един голям удар и ще върнем всичко… В повечето случаи големият удар е върху нас и ние затъваме все повече, ако се стремим към него.

Търпението е ключ към изхода, към върха, към щастието дори.

Аз знаех, че трябва да минат една, две години, за да се възстановя и каквото и да мислех да направя, за да скъся периода щеше да бъде глупост.

Другият „препъни камък“ е липсата на постоянство. Когато намерим действие, което ни отвежда в правилната посока, но резултатите му са малки, ние губим мотивация и често спираме да извършваме това действие. Когато бях в най-неприятната ситуация, трябваше да преобръщам почти фалиращ бизнес и можех да си позволя заплата от само 750лв. Тези пари ми се виждаха абсурдни, но знаех от опит, че тези 750 лв ще ме спасят, защото са постоянни. Дори малкият, но регулярен доход е по-добър от големия, но нерегулярен, защото можеш да си създадеш система.

Не приемайте нищо лично, защото това ще замъгли преценката и ще ви подведе към грешни действия. Придържайте се, доколкото можете, до двата стълба, Търпение и Постоянство, и всичко ще бъде наред.

Защото най-големият ви проблем, не е проблемът.

Вие сте проблема и решението.

Професията на мързела

Професията на мързела

Кои са 6-те основни човешки нужди, които ни карат да действаме и да правим това, което правим?

Защо хората стават коучове, обучители, треньори по личностно развитие или високи постижения, мотиватори и т.н.?

Причините могат да са много: вдъхновение, любов, загриженост, желание да помагат, рани от детството, мода, лесни пари, мързел, липса на въображение. Сигурно има още много.

По какво си личи, каква е моивацията на един коуч? По спецификата на сферата, която са избрали, по резултатите, по начина на работа, по клиентите, към които се насочват. И сега, интерпретациите могат да бъдат хиляди.

Нека първо да видим образованието, в последните години най-модерната специалност в университета стана психологията. Всеки трети става „психолог“.

Защо?

Защото е модерно да си терапевт, коуч, треньор мотиватор. Вече има и специални обучения за коучове, дали за бизнес, дали за личностно развитие, това са двете най-интересни теми на развитие – да помагаме на хората в развитието на техния бизнес, тяхното личностно развитие или много нашумялото в последно време онлайн маркетинг.

Аз съм работил за себе си и с трите вида.

Когато живота ме отведе то точка на осъзнаване, относно личностното ми развитие, се доверих на наистина доказан професионалист, който е много добър, когато имаш нужда да се обърнеш към личните си емоции, към семейството си и вътрешното ти аз – Др Менис Юсри, основател на „Фондация Същност“.

Когато имах нужда от бизнес развитие не отидох при коуч или „специалист“, а създавах бизнеси, работил съм с много големи и успешни бизнесмени, бивши депутати, милионери, изпълнителни директори на огромни компании, приятели без опит, роднини, колеги. Всички те ми даваха урок след урок в продължение на над 13 години в над 10 различни сфери в бизнеса.

Когато ставаше въпрос за онлайн маркетинг стана интересно, специалистите бяха повече от нуждаещите се, след две години опити да намеря човека и много разходи, с Ясар взехме нещата в свои ръце, научихме се да го правим сами и постигнахме наистина задоволителни резултати. Ако сега трябваше да търся човек, щях да поверя онлайн маркетинга си на Стилиян Запорожанов, защото знам, че наистина го е грижа за компаниите, с които работи и е наистина добър професионалист. В момента така или иначе работим заедно по един от проектите ни.

И тук идва въпроса, как да отсеем тези, които носят резултати и онези, които не носят. За мен винаги има няколко основни фактора, които опита ми е показал, че са важни при избора на човек, на когото да повериш доверие за развитието на която и да е част от живота и света си:

– Препоръки

– Опит

– Резултати

Точно така, дипломата не ме интересува, защото тя не носи резултати.

Във „Фондация Същност“ отидох по препоръки и то след двугодишен период на размисъл.

В бизнеса не съм бил толкова колеблив, просто защото е по-лесно да загубиш пари, отколкото да загубиш част от себе си, доверявайки се на коуч или мотиватор, който има грешна мотивация.

Когато става въпрос за нещо толкова лично и важно, колкото личностното ми развитие, аз имам нужда да знам, че човекът има нужния опит, минимум 5-6 години в сферата, резултатите са налице, тоест работил е с хора, които наистина са променили живота си в посока тяхното щастие, а не само да са си купили всичките му продукти.

Защото ако са си купили всичките му продукти или ходят постоянно на обученията му това може да означава, че просто е наел добър онлайн маркетинг сециалист, примерно Стенли Запорожанов и продава добре, което няма лошо, но и няма нищо общо с действителната промяна на дълбоко ниво. Наистина добрия коуч според мен е създал много добър „follow up” и много рядко чува за клиентите си, освен за успехите им. :)

Добрият коуч и мотиватор не прави своите клиенти зависими от продуктите си, а точно обратното, дава им независимост в изборите, които им предстои да направят в живота си!

Ще дам пример с мен и Ясар Маркос. Ясар е мой бизнес партньор и главен обучител от 6 години в международна организация, която е специализирана в провеждане на обучения в сферата на личностното развитие и е позиционирана в Холандия.

Когато той ме покани да развием подобен модел в България си признавам, че няколко месеца, около 6, основния ни фокус бяха маркетинг и продажби и това толкова ни изтощи, въпреки силните резултати за краткото време. Седнахме и приятелски си поговорихме, за да изясним накъде сме тръгнали, какво искаме да постигнем и това беше фундаментален разговор за нас, защото в този момент правихме избора дали да спрем или да продължим. И ако продължим, как ще го направим.

Запазихме силния маркетинг, но сменихме фокуса. Насочихме цялото си внимание към изграждане на система, която да позволява на всеки наш клиент, последовател, фен, дори и критик, да има възможност да премине процес на обучение, който да му даде стотици други гледни точки за срок от поне една година, срок, който ние вярваме, че е достатъчен, за изграждането на навици, които да променят живота им.

И преди да се върна към нуждите нека поговорим за „мисията“. Много често се среща декламирането на мисия от коучове и мотиватори и терапевти подобна на тази: „Моята мисия е да помагам на хората по пътя към тяхното развитие, за да намерят удовлетворение и щастие в живота си.“

Хубава мисия и как я следваме? Първо, неДоверието, ами то идва, когато си изкарал една диплома за психолог и от две години си решил, че „високоплатената ти работа в голяма компания“ не е за теб, защото не отговаря на твоите ценности и на твоята мисия в живота и ставаш „lifecoach”. Уау.

Какво означава да си „житейски обучител“, когато имаш, има няма две години опит в уточняването на намерението да си такъв? Колко често „житейските ни коучове“ живеят по стандарта наложен от тяхното учение, колко често виждаме резултатите, към които искат да ни изведат при тях? Това са въпроси, които аз си задавам, когато ще се доверявам на някого.

В бизнеса и маркетинга е същата ситуация, хора без опит (3-4 години, 1 от които са били на обучение-стаж, промотирайки фб странички или минерална вода), без особено големи знания (освен някакъв набор академични знания, почти без приложение в естествена среда, назубрени в университета), без визия за следващите три години примерно, нямат шанс.

А доста такива хора стават коучове, защото страдат в намирането на стабилни клиенти, защото стабилните клиенти имат нужда от развитие, а те не могат да им го предложат. И какво избират, избират да започнат да продават обучения. И това е супер, само че вече е пълно и става все по-трудно да намериш подходящия компетентен човек за теб или за твоята компания. Затова аз се придържам към основната ми „система на доверие“: препоръки-опит-резултати

И сега е време да обърнем внимание на първия въпрос от статията, а именно: Кои са 6-те основни човешки нужди, които ни карат да действаме и да правим това, което правим?

Сигурност

Разнообразие

Значимост

Любов/Свързване

Израстване/Развитие

Принос

Изначално почти всяко действие изхожда от добри намерения. За да стават тези хора коучове, има определени нужди, които задоволяват. Кои са тези нужди? Нека видим какво прави един коуч, говори пред хора, има авторитет, обучава, работи за себе си, определя цената си (или поне така си мисли, цената я определя пазара в момента), комуникира с други коучове, пише статии, може би книга (малка или голяма, pdf или ако има късмет я публикува), продава се, маркетира се, става обществена личност, помага, дава отговори, ходи на обучения…

Кои според вас са нуждите, които задоволява тази професия? Не мога да говоря генерално за всички тях, но мога да кажам, какво получавам аз, имайки предвид, че аз не съм коуч. Аз говоря пред хора на нашите обучения, в нашите излъчвания на живо и онлайн обученията ни, това ми дава чувство на значимост и свързаност с много хора, аз обужавам да комуникирам.

Със сигурност не ми дава сигурност, защото основните ми доходи не идват от нашите обучения на живо. Основните доходи винаги идват от системата, както и основните промени. :) Разнообразие, имам много разнообразие в живота си, защото, когато се докосвам до много хора виждам много различни гледни точки, така израствам и живея разнообразно. Принос, дава ми усещане, че помагам на някого, че давам своя дан на света, в който живея, а това ме прави значим, в моите очи. :)

Това са някои от усещанията, които дават професиите коуч, консултант, терапевт или мотиватор. Разбира се има и различни мотиви, за да бъдеш коучов, може просто да им е интересно да се занимават с такава дейност без да има значение, дали реално има дълготрайни резулати за някого, може да се интересуват само от сигурността, тоест да правят пари от това или да се чувстват значими (важни и незаменими, звезди), можем да продължим безкрайно, търсейки различната мотивация на хората, поела тази модерна и интересна професия. Въпросът е как да ги различаваме, за да не си изгубим времето, фокуса и известна сума пари. Моят отговор е гледайте три основни фактора, които никога не лъжат: 1. Методи 2. Клиенти 3. Резултати

Моят съвет – търсете система.

Ако има система, значи има и шанс да имате резултати. Остава само и системата да работи за вас. :)

Пожелавам ви успех при избирането на вашия коуч, треньор, ментор, мотиватор, обучител. Избирайте мъдро, защото това ще ви струва време, фокус и пари.

Нищо фатално, но първото не можете да си го върнете!